Какво преживяват децата с хранителни разстройство
Тази статия е специална за децата с анорексия, булимия, хиперфагия и за родителите, които искат да разберат какво става в душите на децата им.
Това е може би най-терапевтичната статия, която съм писала. Важно е да знаем какво се случва в душата на детето с хранителни разстройства, за да можем да подхождаме към тях правилно, умерено и без страх. Ако не знаем, просто сме учудени от странното поведение, объркани сме в подхода и се отдалечаваме.
Важно е и за децата да осъзнаят какво става в душите им, да разберат собствените си преживявания, за да потърсят и добра помощ за тях. В тази статия ще се опитам да споделя и опиша едни от най-големите предизвикателства, пред който се изправят страдащите от анорексия, булимия и хиперфагия.
Едно от най-тежките чувства при тези заболявания е, че не си разбран от никого.
Няма по–тягостно и тежко усещане от това, че си напълно сам и много неразбран от когото и да било. Няма и човек на тази Земя, който да не го е изпитал поне един път в живота си!
Да, всички имаме такива моменти. В тях като че ли светът почернява. И да кажеш и да не кажеш, и да умоляваш и да се скриеш в черупката си, с хора и без хора – ти си все сам.
Трудно е! Искаш да споделиш, да кажеш какво се случва с теб, а усещаш, че като че ли от устата ти излизат йероглифи на китайски, които другите гледат с недоумение. Всички казват :„Обясни ни. Искаме да разберем? Защо?” и ти пробваш, но… пак проклетите йероглифи и глупавите погледи на другите. Нищо не разбират, нищичко. На всичкото отгоре са склонни и да обвиняват, да крещят, да искат някакви невъзможни неща, да дават не адекватни съвети и предписания…
„Боже, по-добре да мълча!”– си казва самотният човек – „така и така никой нищо не разбира.” Aко за всеки от нас, това е вярно понякога, то за момичетата и момчетата, страдащи от анорексия, булимия и хиперфагия това е ежедневие… Ежедневие с години наред!
Самотно занимание е болестта. Обикновено, в такива моменти копнеем да срещнем поне един човек, който да е наясно. Само че трудно се става наясно с тази объркана болест. За обикновения човек това почти е невъзможно.
Защо сме неразбрани и самотни когато страдаме от хранително разстройство?
Всички се опитват да разберат булимията и анорексията интелектуално – защо било така, кои са причините, какъв е смисъла, защо се случва. Поголовно се мерят тегло, индекс телесна маса, говори се за храна,съставки, за гени…и т.н. Медии, лекари, майки и бащи – всички. Това обаче не върши работа.
Момчето и момичето, страдащи от булимия и анорексия, имат нужда от разбиране, но емоционално, а не интелектуално. Теоремите, теориите, анализите, дори думите не значат нищо. Те търсят нещо повече от разбиране, повече от логика – те търсят емоционално приемане.
Нещо, което може да се изрази без думи, дори само със жест или поглед. Нуждата е да усетят, че ти ги усещаш. Да усетиш болката им, да отразиш страховете им, да им дадеш правото и пространството да изживеят емоциите си и да си там. Т.Е те търсят емпатия.
Защо хората, страдащи от хранително разстройство рядко получават емпатия?
Защото сами те не знаят какво търсят! Защото всички потребности са объркани и те нямат достъп до тях. Има само едно чувство, на липса… но липса на какво? На всичкото отгоре тази липса на нещо, бива изразена по още по-объркан начин навън – чрез истерии, желания за самоубийства, викове от безпомощност, отблъскване, обвинения.
Всичко това се избълва като йероглифи навън, с трудно разгадаема значение. Това създава пълно недоумение в околните.
Защо е толкова трудно да се получи разбиране?
Липсата на връзка със собствените нужди е основен проблем в анорексията и булимията. Те отдавна са пренебрегвани. Първо от родителите, после от самия човек.
Исканията са били неудобни, тревожни, противоречащи на това, което трябва да е. Затова детето първо е млъкнало, после е свикнало да получава каквото му дадат и да живее с липсите си. Собственият му глас е утихнал.
Постепенно е спряло и да чувства сигналите, които тялото подава. Затова е и изключително трудно да определи какво става вътре в него. Чувствата са объркани, затова и това, което излиза навън, е объркано.
Как се излиза от самотата при хранително разстройство?
Да останеш сам със себе си е нещо добро, ако се използва, за да погледнеш вътре в теб и да се опиташ да разбереш какво ти се случва, какво чувстваш, какви са нуждите ти, тревогите ти, съмненията, страховете ти. Т.е. да разбереш какво става с теб.
Ще установиш, че езикът на тялото е простичко нещо, лишено от главоблъсканици. Той е конкретен и чист, а когато излезе навън, по начина по-който се е зародил, е добре разбираем за околните.
Може би малко те е страх да останеш насаме със себе си. Да видиш вътрешния си свят. Е, вярно е – понякога това, което ще срещнеш, ще е изненада за теб самия, но само разбирайки се, ще можеш да споделиш себе си и с другите.
Тогава и ти ще ги усетиш и те ще те усетят. И най-после ще си разбран! Т.Е. усетен!
Безпомощни отвън, инатливи отвътре. Мълчаливият бунт на тийнейджъра,
Анорексията изглежда безпомощна, но само изглежда така! Няма безпомощност в поведението на човека, болен от анорексия. Напротив! Ако погледнем отблизо, ще открием изключителна издръжливост, огромна воля, силни амбиции, абсолютно постоянство в това, което върши; непримиримост;
Едно „Не”, което брани със зъби и нокти правото му на болен. Това съвсем не е слабост! Напротив, това е хегемонска сила, но….. Насочена към смъртта, а не към живота.
Защо е нужна тази „гротескна” себеизява , тази борба срещу законите на природата?
Защото е единствената възможна борба! Защото е единствената самоизява! Това е начин да не си съгласен и никой да не може да ти каже: „Не, марш обратно!”. Това е възможността да управляваш собствения си свят, да задаваш посоката.
Т.е. това е начинът да покажеш, че си „Голям”, че можеш, че заслужаваш уважение, че имаш право на мнение, че в крайна сметка ти решаваш накъде да вървиш.
Кой не би бил съгласен , че всеки човек има нужда от този бунт? И той е закономерен. Това е тийнейджърски бунт, срещу нормите, които не вършат работа, срещу неправомерните искания. Това е отделянето от родителската фигура: „Аз съм си аз, Ти си ти!” Всички минаваме през тази фаза.
Какво обаче не е наред тук?
Всичко това е направено безмълвно! За един тийнейджър е нормално да вика, да е несъгласен, да се бори за правата си, да решава сам различни аспекти от живота си. Да иска да се отделя. Да прекарва повече време с приятелите си, отколкото вкъщи и т.н.- неща, които причиняват много главоболия на родителите.
Момичето и момчето, страдащи от анорексия, провеждат бунта си мълчаливо, без да причиняват главоболия, без конфликти . За тях това поведение е твърде рисковано.
В техния свят едно „Не”, би се приело с жесток укор, дори понякога с насилие. Едно истинско „Не”, ще доведе до нараняване на най-близките, до загуба на любовта, която им е нужна, до конфликти и сблъсъци, от които ги е страх и до… нещо още по-тежко. Поемане на отговорност и влизане в живота на възрастните, за което те наистина не са готови.
За момичето и момчето, страдащи от анорексия, да се справяш сам е не само страшно, а и невъзможно…
Защо се стига до анорексията?
Защото въпреки образованието си, въпреки демонстрацията на воля, въпреки това, че навсякъде ги наричат ”добри момичета и момчета” и ги дават за пример, те не знаят как да се справят със взаимоотношенията с хората. Не знаят как да ги съграждат, не знаят как да останат себе си, но и да получават това, от което имат нужда.
Нямат представа как да правят съюзи, за да успеят да осъществят мечтите си. Единственото, което са научени е как да са сами или в зависимост от решенията на околните. Затова навън е страшно!…Там е светът, който не разбират. С хората е трудно.
Какво им остава тогава?
Анорексията – тази гротескна самоизява и самодоказване. Едно „Не”, което не води до истинско отделяне и самостоятелност.
Самочувствие, което се гради на постижения, но не на реално щастие. А след като няма реално щастие, не може да има и реална загуба! Самостоятелност, в която няма конфликт на интереси.
Мнение, което не подлежи на оспорване. Т.Е – Усещане за „Голям”, без да ти се налага да порастваш. Т.Е най-после съвместяване на несъвместимата комбинация! Само където това води до смърт!
Къде започва лекуването на душата?
В осъзнаването, че „Анорексията” не ти върши работа, че загубите са по-големи от спечеленото. Че макар да си намерил ”златната формула”, тя не ти дава усещане за истинско щастие, истинско самочувствие и увереност, истинска любов и приемане.
Не е страшно да пораснеш! Не е невъзможно да създаваш връзки и да си ценен от другите. „Не съм съгласен” не означава, да загубиш хората, които обичаш. Да си „Голям”, не означава да си вечно справящ се и да нямаш подкрепа от никъде. Конфликтите са нужно наместване на отношенията, а не загубата им.
Близкият контакт с другия не означава перманентна болка и нараняване. Може би в твоя свят, в това, което си виждал, чувал и усещал всичко е точно така – объркано, несъвместимо, обречено.
Но това е само частица от действителността! За съжаление тя е единствената, която познаваш! Но има и друг свят, светът, който можеш да родиш ти!
Добри за другите и лоши за себе си
Тези деца преглъщат и замръзяват своите несъгласия. Да кажат “не”, “не искам” и “не мога” е невъзможно за тях. Често в кабинета ми идват родители, които казват: “ Това е най-умното и добро дете, което сте виждали. Защо стана така..?”. Да анорексиците и булимиците са изпълнителни, амбициозни, перфекционисти, което е в полза на другите, но са направо вредни за себе си.
Връзката с това, което чувстват е нарушена. Тяхното добро и зло е по-скоро доброто и злото на другия отколкото тяхното. Най-големият им страх е, че ще загубят хората, на които държат, че ще са отхвърлени и нежелани. Затова правят всичко възможно да угодничат. Натрупаният вътрешен гняв се превръща в автоагресивно поведение.
При децата с анорексия невроза то се проявява в прекалено трениране, в гладуване, при тези с булимия- в повръщане, а при тези хиперфагия – с претъпкване до болка. Всички тези поведения причиняват болка. Заедно с това са и придружени от чувството на вина, което причинява и психическа болка. Така детето с хранително разстройство се самонаказва. В дъното на това самонаказание стои убеждението, че не заслужава, че нещо му има, че е по-малко от другите.
Да се харесам и да бъда харесван – мисия на живот и смърт
Ако нещо е важно на живот и смърт, ние не трябва да го оспорваме. Не бива да обясняваме, че не е така, че има и други важни неща. Необходимо е да разберем защо е станало важно на живот и смърт. Но нека влезем в дебрите на това чувство.
То е родено от болката.Болката да си отхвърлен, невидян, пренебрегнат, не харесван от най-важните за теб хора. Понякога се ражда при деца на твърде критични родители. Друг път при деца, които остават изолирани от приятелския кръг или са подигравани. Причините са различни, но болката и самотата, която са изживели тези деца е значима. Посредством ”хубостта” , те стават по-комуникативни, по-утвърдени в приятелските среди, хората започват да ги забелязват.
Как мислите, лесно ли е на такъв човек да му обясниш, че външният вид не е всичко. “Външният вид” става гарант за излизане от самотата, неувереността, липсата на любов.
Необходимо е да преподадем на детето други пътеки за постигане на значимост, а не да омаловажаваме значимостта на външния вид.
Анорексията е спасение от външния свят и разочарованията в него
Ако си обиждан, че си пълен. Като си слаб това няма да ти се случва. Ако си натоварен с училище и свръхамбициозен, анорексията ще ти позволи да станеш частен ученик, когато не си добре да не ходиш. Ако те е страх от взаимоотношенията с мъже, анорексията ще направи тези взаимоотношения невъзможни.
Ако те е страх да пораснеш, анорексията ще върне живота на зад- там където си с мама и татко и си по-защитен. Понякога тя се явява като скривалище от житейски ситуации, към които изпитваме страх.
Анорексията налага промяна на семейните отношения
Много често тя е като земетресения за един семеен терен, който не е отчитал чувствата на децата, техните мисли, възприемането на ситуациите , в които възрастните ги поставят. Принудата да издържиш на изискванията, произтичащи от семейната среда, рязко намалява когато си болен.
Много често студените отношения между родители и деца се затоплят. Много често бащата, който е бил изолиран се присъединяват и проявяват грижа.
В много от семействата конфликтите стихват и хората се учат на уважение. Анорексия плаши и е безкомпромисна. В много от случаите е трябвало да се стигне до нещо драстично, за да могат отношенията между членовете на семействата да се ревизират. Това е семейна болест, от нея всички излизат променени.
