Това е интервюто, което послужи за ред публикации в 168 часа. Лиляна Кайкова се свърза с мен, за да дам своето мнение за самозапалванията като форма на протест и самонараняване. Интересуваше ги главно: Кое кара хората да си причиняват болка? Защо е масово? Героизъм ли е? Какво следва после? Как да се спре вълната от хора, които пренасят себе си в жертва?
– Кои вътрешни терзания, биха могли да доведат до самозапалването – най-болезнения начин човек да умре?
Няма как да се стигне до самоубийство, ако няма чувство на безизходица. За голяма част от хората,това е последен изход, от един живот наситен с болка и безсмислен по някакъв начин. Дали това отчаяние е от семейни проблеми, от които няма изход, дали е финансова криза, от която няма друг изход , дали е обществена разруха – чувството е все едно и също- „ Няма какво да се направи друго. Всички действия не водят до резултат, това е последния вариант.”
Тук няма значение дали ще го наречем акт на отчаяние или революционен самоубийствен акт- той винаги е писък, че така не може; че лошото е продължило твърде много и е било нетърпимо. Дали това е човек, който се самоубива, защото не може да промени болезнения си живот, дали е някой ,който препасва динамити и се самовзривява, защото години наред нацията му и той търпят геноцид, дали е камикадзе или тибетски монах, или както в нашия случай обществени самозапалвания в знак на протест- смисълът е един и същ.” Не мога повече, пробвах всичко- и с добро и с лошо и да се приспособявам и да се боря и ситуацията е все същата, безизходността и болката са все същите. Не виждам никакъв смисъл в такъв живот. Отказвам да живея така, но не можах и да променя нищо.Това е последния изход, последния начин.” Тези думи могат да не са по повод на лични проблеми на човека, могат да обрисуват обществения живот, който в частност касае личния. Такъв е случая с Пламен.
За да имаме масови самоубийства е необходимо да имаме масова депресия, а тя е налице вече 23 години-подтиснатост, отчаяние, неспособност да се справят с изискванията на живота на болшинството хора, поемане на негативите от сменящи се управляващи на гърба си. В края на този период през 2011 Статистиките потвърдиха реалността, като обявиха, че в България броя на клинично диагностицираните с депресия хора е 1000000, всеки 7-ми. http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2011/10/10/1173674_nad_1_milion_bulgari_stradat_ot_depresiia/
Трябва да се вземат мерки за това и да се подчертае, че масовата депресия е свързана не само с лични проблеми на хората, а и с масовата бедност, с масовото несправяне с тежестта на живота.Така, че няма да е достатъчно цялото ни общество да мине на антидепресанти и бетаблокери за сърце. Ще им трябват и обществени мерки.
Може би най-тежкото в депресията е загубата на смисъла да се живее. В България много хора се чувстват така и това е първата искра нужна за самоубийствените актове. За да се стигне до масови самоубиства е необходима още една искра- адреналин. Този адреналин дойде чрез протестите и той бе добър и правдив адреналин, но трябваше да бъде насочен от политиците, като се предложат конретни действия и решения, дори само идея за такива, но по посока на исканията.Това беше необходимо да се случи бързо, за да може адреналина да се насочи в смислена посока. Той обаче остана да блуждае. Навсичкото отгоре постоянно се повтаряше как хората не знаели какво искат; че исканията им били неадекватни.; че твърде разнопосочни били; че нямало как да стане това или онова. Никой от власт имащите не се изправи да обясни как нещо от това ,което се иска, може да стане реалност . Това добави още щипка обезсмисляне дори и на този акт на търсене на изход, чрез протест. Това беше огромна грешка, чиито последствия тепърва ще се плащат. Едно от тях е че изходът за много хора, вместо да беше смислен, т.е. постигане на това за което се борят, дойде в актове на самонараняване, в крайности, чрез които отново се пищи, че случващото се продължава да е безумно.
Трябва да си дадем сметка, че много хора са на ръба. И да не идеализираме самоубийството.Това наистина е огромна грешка.Така на тези, които са на ръба им се дава алтернативата за избавление,а на всичко отгоре и аплодисменти, ако го извършат и нещо още по-тежко обществено значим смисъл да умреш. Това е безумие. Хората имат нужда да осмислят живота си. Нека не е по най- ужасния начин” като ги правим герои, ако се самозапалят”. Има опасност това да прерасне във вълна.
Другото условие да не се стига до там обаче са необходими и спешни властови мерки и то съобразени с исканията на хората, а не постоянно да им се повтаря, че са лумпени, че това което искат е безумно и т.н. Адекватните мерки ще дадат смисъл и надежда.Само тогава ще има градивно насочване на обществения адреалин и крайните изяви ще спрат.
Безумно е да се твърди ,че самозапалването е манипулация на властта.То със сигурност цели сътресение в спокойното им съществуване, но не е манипулация, а праведен гняв,който не намира друг израз.Част от отговорността на властимащите е да формулират този гняв, като тук няма място за политиканстване, и да се съобразят с него.
Необходимо е да знаем и друго, че масовата депресията има две лица- самонараняване( всякакъв род самоубийствен героизъм) , но и неадекватна импулсивна агресия. Така ,че следващите протести, ако продължи липсата на нова политика,може и да не са толкова мирни.
– С какво е по-различно самозапалването от другите самоубийства?
Самозапалването е едно от най-жестоките и най-показните сред типовете самоубийства. Всяко самоубийство цели сътрисане на системата. Тук системата е обществената. Това е и една от причините да се прибегне до такъв род самоубийство- показно, жестоко, видимо за всички, болезнено за тези които го гледат, както и за самия човек.
Как бихте реагирали ако някой се беше обесил в къщи и беше написал предсмъртно писмо”Възмутен съм от политическата система”. Първо нямаше да има гласност, второ повечето хора щяха да си кажат поредния луд : да и ние сме възмутени, ама не се бесим”. Когато има обаче такава показност и такава жестокост- реакциите са други, гласността е друга. Друг е въпросът доколко постига целта си.
В това да изгориш като факел има и символика. Макар и неосъзнато, нашето подсъзнание свързва огъня с чистилище, очистване на всичко ненужно, за да покълне новото. Това е и една помитаща стихия, която разбира се е символ на силата.
Факела- осветява пътя, дава новото начало, символ е на светлината в тъмното( т.е. надеждата).
Всъщност на подсъзнателно ниво тези хора имат нужда точно от това- да очистят ненужното, да сложат ново начало, да дадат надежда и смисъл както за себе си така и за другите, да са радетели(Прометей с факлата). Поради липса на градивни начини да осъществят иначе добрите си намерения, поради болката и неверието, че е възможно да осъществят тези нужди- градивно. Съзнанието прибягва до едно изключително гротесно, мълчаливо и неразбрано от много хора решение ” Сам да изгориш като факел”. Това е проблема на повечето самоубийства- в дъното им стоят добри намерения и нужди, реализацията им обаче е съсипваща и често остава недобре разбрана.
– Как би се почувствал, ако се самозапали, но не умре, а успеят да го загасят?
Остава обезобразен за цял живот, освен болката, която ще изпитва месеци наред, докато се възстановява и душевните му терзания, поглеждайки се в огледалото. (тук е много важно да се обясни, че може и да не го въздигнат като “герой”, а ще има болезнени последици)
Заради спецификата на тези самозапалвания, хубаво е да се чуе как се чувства някой оцелял.Аз мога да споделя само наблюденията си от хора ,които са преживели инциденти с обезобразяваши изгаряния.
1. Освен всичките проблеми- финансови, семейни, цялата тежест на живота, се прибавя и още една тежест- вече си инвалид.Т.е елементарни действия са ти невъзможни. Това често прави човека изолиран от обществото и води до едно много тежко чувство за самота.
2.Дори и да не се изолираш и да се опиташ да бъдеш като другите. Много е трудно да срещаш ужасът в очите на околните,когато се срещат с теб . Този ужас е изписан на лицата на децата, на лицата на просто минаващите по улицата. Дори за секунди го виждаш и в очите на тези, които се правят че всичко е наред. Иска се много сила ,за да успееш да се справиш емоционално с това.
3. Има възможност, ако нямаш адекватна и безусловна подкрепа на семейство, роднини, приятели,лекари, психиатри или психолози от отчаяние да се стигне до втори опит за самоубийство.
